Новината, че моят роман за бъдещето се превежда в България, много ме зарадва. Българският език е най-близък до моя роден език. Смятам, не само защото съм русин, а поради неизбежния ход на историята и заслугата на нашия народ пред цялото човечество, че руският език заедно с близките нему славянски езици ще легне в основата на онзи единен език, на който в бъдеще ще говори обединеното население на нашата планета.

И ето че романът «Мъглявината Андромеда» — опит да се надзърне в това приближаващо време — се издава на още един от езиците, които принадлежат на настъпващата ера на световния комунизъм.

Москва, 29 октомври, 1959 г. И. А. Ефремов

В слабата светлина, която се отразяваше от тавана, скалите на уредите приличаха на галерия от портрети. Кръглите изглеждаха лукави, напречно овалните се разтапяха в нагло самодоволство, квадратните бяха застинали в тъпа увереност. Блещукащите в тях сини, небесносини, оранжеви, зелени светлинки подчертаваха впечатлението.

В центъра на извития пулт се открояваше широк яркочервен циферблат. Над него някак неудобно се беше привела млада девойка. Забравила за креслото до себе си, тя бе приближила глава до стъклото. Аленият отблясък правеше лицето й по-старо и сурово, очертаваше тъмни сенки около издадените пълнички устни, заостряше малко чипия й нос. Широките навъсени вежди бяха станали съвсем черни и придаваха на очите мрачния израз на обречен човек.

Пеенето на броячите се прекъсна от слаб металически звън. Девойката трепна, изправи се и обтегна назад тънките си ръце, като разкършваше уморения си гръб.

Отзад щракна вратата, появи се едра сянка, превърна се в човек с отсечени и точни движения. Разля се златиста светлина и гъстата тъмночервена коса на девойката сякаш заискри. Очите й също пламнаха, изпълнени с тревога и любов, когато тя се обърна към влезлия.